български

ЕВРОПЕЙСКА ФЕДЕРАЦИЯ НА НАЦИОНАЛНИТЕ ИНСТИТУЦИИ ЗА ЕЗИК (ЕФНИЕ)

7-ма годишна конференция, Дъблин,  4-6 ноември  2009 г.

Дъблинска декларация

за отношенията между официалните езици и регионалните и малцинствени езици в Европа

1. В резултат на различни исторически, социални и политически фактори езиковата  реалност в отделните европейски държави значително се различава. Членовете на ЕФНИЕ, в качеството си на национални или централни институции на страните-членки на ЕС, се ангажират да поддържат официалните си книжовни езици, чрез научни изследвания, езиково планиране, документиране и езикова политика. Освен това те имат и задължението да следят отблизо динамиката на езиковата употреба и езиковото разнообразие в страните си.

2. Термините „малцинствен език” и „регионален език” обикновено са натоварени с  идеологическо значение, както и „национален език”, „официален език” и много други термини, които се използват за обозначаване на статута на един език (напр. местен,  автохтонен, етнически, по-малко използван език,  втори официален език,  диалект,  нетериториален език,  доминиращ език). Употребата на такъв широк кръг от термини  сама по себе си говори за сложността на отношенията както между отделните езици, така и между език и общество. ЕФНИЕ се стреми да допринася за повишаването на осведомеността по отношение на използването на тези термини и да съдейства за  внимателната им употреба в официалните документите и в езиковата политика.

3. ЕФНИЕ приема всички езици, включително и малцинствените, за равни по отношение на културната значимост. Федерацията не прави разлика между автохтонни,  имигрантски или малцинствени езици, що се отнася до свързаните с тях права за достъп до познание и езиково обучение. С оглед на това ЕФНИЕ подкрепя включването на колкото е възможно повече езици в учебните планове и призовава държавните органи да предприемат активни действия за включването на езиците на мигрантите в училищните програми и/или да предложат възможности за достъп до образование на тези езици, когато това е възможно.

4. Езиковите групи, които живеят извън своята „родна страна” или които нямат такава, следва да получат уверение (напр. чрез двустранни споразумения със съответните им „родни страни” или съобразени с тях нормативни актове по отношение на други групи), че държавата, на която са граждани, съблюдава и уважава техните езикови права. Подобни практики могат да допринесат за подобряването на международните отношения, обмена и търговията.

5. От гражданите формално се очаква да владеят определен език (обичайно наричан „национален” или „официален” език). Лицата, които желаят да получат гражданство,  трябва да представят доказателство за знанията си на този език. В някои държави това изискване се отнася до един от няколкото официални езика. Това, обаче, не означава, че други автохтонни за съответната страна езици, които са част от нейното културно наследство, са по-малко значими. Бързото намаляване на броя на носителите на някои от тези езици в днешно време е сериозен повод за безпокойство. ЕФНИЕ призовава властите и широката общественост да признаят предимствата – когнитивни, социални, а също така политически и икономически – за националната общност на двуезичието или многоезичието на  всички нейни членове.

6. Сложността на езиковата реалност в повечето европейски държави днес невинаги личи поради липсата на надеждни и актуални статистически данни. Като отчита условията на социално многообразие в Европа и необходимостта от социална сплотеност, ЕФНИЕ се ангажира да насърчава създаването на една многоезична гражданска общност и да работи съвместно с други Европейски организации за събирането и разпространението на достоверни данни и най-добри практики в тази област.